Стоя пред вратата на ада, чакам.
Мечти, надежди, любови, илюзии, провали, натъпкани в куфара чакат.
За тях това е последна гара, може би?
Аз имам още да пътувам.
Без товар.
Леко и непосилно.

  

 

 

 

Отивам на адреса, звъня. Вратата ми е тревожно позната, виждала съм я. И друг път съм била тук, но кога? Изчаквам още малко, може би не чува, а може би се страхува? Това колебание, като че ли и то ми е тревожно познато. Чувам шум, глас – Идвам! – и вратата се отваря. Срещу мен е тя, знам. Поглеждам и казвам:
- Извинявайте, сбъркала съм адреса.
Разбрах, това съм аз.
- Няма за какво – казах. Колко позната ми беше, помислих и затворих вратата.