-В този град може да ти се случи всичко... – тая мисъл се въртеше като бонбон лукче в главата на Аспарух Попов.     
Някога той беше общително момче с гальовно име Арчи, но от това не остана почти нищо. Кога безгрижното хлапе се превърна в дангалак на средна възраст, той така и не разбра.  Въпреки това си беше мъж за завиждане. Изглеждаше добре, особено  добре. Въпреки леките намеци за плешивост и стиснатите уста, жените го харесваха. Той тях също, но така и не намери тази, с която искаше да се събужда сутрин. Пречеше му прекалената самоотверженост в любовта. Още на първата среща се втурваше да доказва мъжкарските си способности и от цялото бързане и усилия накрая оставаше само киселия вкус в устатата и напъна да се сети – как й беше името?

           Израснал в средно голям провинциален град, Аспарух Попов не усети кога и как се придвижи до столицата. Стана ей така, без усилия. Само след две години имаше малък апартамент в краен квартал и прилична кола, купена на старо. Покрай регистрацията на колата смени и местожителството в паспорта си и официално стана столичанин. Беше оправен мъж. Справяше се добре с домакинството, ремонтира сам апартамента си и в колата побутваше туй-онуй. Работата му вървеше, в началото с ентусиазъм, по-късно - не толкова. След няколко години труд и нагаждане импулсивно реши да имигрира. За добро или лошо и тук се спъна в собствената си уравновесеност. Трябваше да предприеме неясно колко дълъг поход надолу, да падне в ниското и полека да изпълзи нагоре. Не се уплаши, но реши, че няма смисъл да губи извоюваното си спокойствие тук за неясно бъдеще там. Поживя един месец в чужбина и се прибра с бодрото усещане, че все още има шанс. Прехвърли се на друга работа, смени колата с по-нова, пребоядиса всичко в апартамента си, дори свикна с мисълта, че май вече е стар ерген. Жените продължаваха да го харесват, но и те след ден-два му омръзваха.

          -В този град всичко може да се случи.., а на мен нищо не ми се случва -  Тая мисъл се въртеше като бонбон лукче в главата му.

          -Арчи, хей, Арчи! – чу глас.

           Аспарух Попов спря.

           Връхлитащата го кола заби спирачки, поднесе и се заби в загражденията на тротоара.
На улицата остана да лежи мъж на средна възраст, добре изглеждащ, въпреки плахите намеци за плешивост, а от отворената му уста се изтърколи малко топче.

          -Арчи, ела тук! – мъжът дръпна каишката и с лека погнуса подмина насъбралата се тълпа -Пфу, в този град може да се случи всичко...